Няколко размисъла от Рамазан в Пловдив

Рамазан в Пловдив има свой собствен ритъм. Улиците изтъняват малко след Магриб. Кафенетата са все още оживени, но в джамията започваш да разпознаваш едни и същи лица — а после и новите, тези, които са дошли, защото някой ги е поканил тази година. Ето няколко малки неща, за които този Рамазан ми напомни. ## Ифтарът има по-добър вкус, когато не си го приготвил сам Най-добрите ифтари, които имах този месец, не бяха най-сложните. Бяха онези, в които някой се появяваше с малка чиния, която беше приготвил, слагаше я на масата и сядаше да яде с нас. Споделената храна е по-тежка от храната, изядена сама. ## Таравих е дълъг разговор с едни и същи хора Влизаш в джамията и до теб има брат, с когото си се молил двадесет нощи поред. Не го познаваш истински. Но рамото ти познава неговото рамо. Има някакво приятелство в това, още преди думите. ## Градът изглежда различно по време на сухур Пловдив в 4 ч. сутринта е тих по начин, по който никога другаде не е. Когато се прибираш от джамията в студа, с небето, което тъкмо започва да се обръща — си спомняш, че това място също е твое. ## Какво искам да отнеса напред Не искам Рамазан да изглежда като остров. Искам няколко от навиците му да преливат: навикът да се появяваш. Навикът да даваш това, от което нямаш нужда. Навикът да вярваш в най-доброто за човека срещу теб. Ако имаш собствени размисли от този Рамазан, ще се радвам да ги прочета. Това е една от причините това място да съществува.